Панко Анчев Както и да проучват житието на св. Йоан Рилски,

Панко Анчев

Както и да изследват житието на св. Йоан Рилски, колкото и да търсят учредения за неговия тайнствен избор да се посвети изцяло на Господа и да заживее живот в Него и в Неговата популярност, мъчно могат да се намерят кой знае какъв брой (сякаш безусловно са нужни доста!) учредения за избора му на пътя в неговото служение. Защото този път не е “бягство от несправедливостта ”, нито резултат от разочарования и неодобрение от неприятното устройство на живота в страната, както настояват нашите историографи, а плод на вярата, на смирението, упованието в молитвата и цялостната отдаденост на Бога. 

Св. Йоан е бил човек като всички останали и в фамилията, и в село Скрино, където е роден, и във всички общности, в които се е подвизавал или просто е участвал. Отличавали са го мощната му религия и съзнанието, че е неверен и немощен  без Божията помощ. Удивителна е била склонността му непрекъснато да се моли, с цел да изпроси за себе си и за всички към него прощение на греховете и да заслужи “живот безконечен ”. 

Такъв човек “по принцип ” не е бил рядко събитие през Средновековието, когато е доминирало религиозното публично и личностно схващане. Това че св. Йоан е обичал по-често да се замисля и да потъва в молебствия, не е дразнело хората и те не са го възприемали като някакъв чешит и пътешественик, комуто е омръзнало да работи, да се труди, да приказва и да живее като селяндур, чийто живот е да обработва земята и се грижи за добитъка. Него го е влечал светът, в който са се събирали двама-трима поради Бог и Бог е бил измежду тях. По-удобно му е било да се моли в храма или пред иконите у дома в сравнение с в шума и суетата измежду хората. 

Затова и фамилията му, и съселяните, и всички, измежду които св. Йоан е живял, раснал, възпитавал се и обитавал, виждали неговата святост и отдаденост на Бога. И по тази причина са се отнасяли с него като с “Божи човек ”. 

В националното (безименно) житие на св. Йоан Рилски е казано за него: “И тъй като имаше такава огромна религия, той стана, та напусна света ”. Това житие е съставяно от доста хора и все през Средновековието, които схващат смисъла на тези думи и не са се удивлявали и чудили що за човек е този млад мъж, та поради религия да напуща света и да потъва в планинската пустиня и да живее самичък и без никой да се грижи за бита му, оставил се напълно на своята молитва и на Божията мисъл.

Разбира се, не всички, които са вярвали мощно, са постъпвали като св. Йоан. Бог не от всички желае такова самоотдаване и служение. Вярата може да се демонстрира и да се живее с нея в разнообразни места, условия, среда и смирение. 

Аскетичният живот в монашество е бил за тези, които са се молили повече от всички останали и ревниво са пазили вярата, която сатаната се е стремял да опорочи и отнеме. 

За нас модерните хора с буржоазно и светско схващане подвигът на св. Йоан мъчно може да бъде свестен. Той отива в Руската пустиня, с цел да живее в усамотение, в пост и молитва, разчитайки в молитвите си, че Бог ще го резервира и постоянно ще му оказва помощ и спомага във всичко. Но ние даже единствено с маловерието си постоянно ще се питаме, ами в случай че Бог не ни помогне, когато имаме най-голяма потребност и ни остави да бъдем жертви на диви животни, апетит, мраз, самотност, мрак, дъжд, какво ще вършим? Ето по това подозрение се разграничаваме от този свят мъж и от всички останали, които след това, а и през днешния ден още са тръгвали по неговия път. Те нямат това подозрение. Или в случай че го имат (защото са въпреки всичко живи хора), измолвали са от Господа снизхождение и са се оставяли изцяло в Неговите ръце. И са оцелявали и оцеляват.

Без религия и схващане за Божието всесилие няма по какъв начин да разберем по какъв начин става това. Но то става единствено по този начин: с религия и схващане за Божията благосклонност, всесилие, обич и грижа. 

С рационални причини, с които си служи нормално буржоазният човек, разчитащ на себе си и на своите качества и духовна и физическа мощ, мъчно ще осмисли подвига на св. Йоан и цялостната му отдаденост на новото служение, които е същински героизъм в Божието име. 

Затова когато брат му, воден от мощната си братска любов, потегля да го търси,  прелъстен от сатаната, с цел да го върне още веднъж в света, светият отец проси с молитва Бог да му даде сили и да не го оставя и да не демонстрира уязвимост, а да продължи по поетия път, се чува глас от небето:

“Радвай се, величие Мое в тая пуста снежна планина! Радвай се, моя светла деннице! Радвай се, мое ярко слънце в Рилската пустиня! Радвай се, пустиннослужителю, който си ангел в плът! Стани, вземи тоягата си и иди в приготвеното за тебе място, в пещерата под планината! ”.

Можем да сме изцяло сигурни, че всичко в този роман е истина и е истинен гласът, който се е чул като позив към Божия човек и пустинножител. Защото сходни случки не могат да се измислят от хора вярващи и живеещи в Бога. А такива са били всички, които  са писали това удивително житие. 

Въпросното житие споделя за новото всекидневие на св. Йоан Рилски като пустинножител: “Той не почива нито през деня, нито нощем: биеше се по гърдите, правеше коленопреклонения, обливаше се в сълзи, постеше и бодърстваше деня и нощя. За тези негови страдания Господният ангел донасяше на небето пред Бога. Бог разбра за неговата толерантност, та ангелът идеше при него да му носи манна ”. В подобен труд се подвизава нашият небесен настойник и Бог го възнаграждава със Своята благосклонност и му дава сили и неотстъпчивост, с цел да устоява на тестванията. 

Единственият против който отец Йоан се бори през деня и нощем, е дявола. Борбата на светия отец е не против плът и кръв, а против поднебесните сили на злобата (св. ап. Павел). Тази битка е станала смисъл на неговия подвижнически отшелнически живот и той я води непрекъснато. А Бог му дава сили и убеденост, че е прав, с цел да не стопира и да не се отчайва. Но и дяволът с цялото си войнство не престава да изтезава светия отец, да му пречи и да го тласка до обезсърчение. Тая битка е по-мъчителна и тежка от битката против плът и кръв. Но с Божията помощ отец Йоан отстоява и не се отчайва. Дори и когато дяволите сякаш го побеждават и го убиват, идва чудото и Бог го възстановява към живота с думите:

“Възлюбениче мой, мъжествувай и се крепи! Аз съм постоянно с тебе. Не се плаши, а се радвай, сънаследниче на Моя оракул, предтеча и кръстител! Защото и той биде закърмен в пустинята, а ти възлюби пустинята. Той се роди от безплодна, а ти - от плод. Радвай се, пресветла моя деннице, в тази пуста гора! Радвайте се и вие, гори, които приехте светилника на пустинята! Тържествувайте, всички люде на земята, които се прекланяте пред мощите на пустинножителя Иван. Радвай се и ти, пустиньо, която одобри своя светилник и моя събеседник, еднакъв на ангелите, земен ангел и небесен човек! ”.

И тогава при св. Йоан слиза св. Йоан Богослов, с цел да го окуражи и му вдъхне живителни сили и нова наслада. 

Св. Йоан Богослов му оповестява, че Бог му е приготвил към този момент “венеца на славата ” и му споделя: “Стани, вземи си тоягата, иди в по-раншното ки място, където си приел монашеския облик и там остави тоягата си, с цел да служи на света за личба, а на тебе за помен, тъй като от Господа по този начин ти е отсъдено ”. 

Житията нормално демонстрират живота на светците като именит роман за невероятни случки, пораждащи чудеса, творени от светите хора. Това са чудеса, тъй като не всеки може да ги създаде и покаже на народа. Нужно е човек да реализира висока степен на святост, да е преодолял тегобите на неверната своя природа, с цел да се приближи оптимално до Бога и да получи Неговата берекет. И с нея да бъде към този момент различен човек.

Такъв “друг човек ” е бил св. Йоан Рилски. Неговият героизъм е героизъм на молитвата и покаянието. Те са го отделили от света и от другите хора и са измолили Господа да му даде святост. 

Хора като св. Йоан Рилски напущат неверния свят, с цел да се уединят и в пост,  молитва и смирение да измолят амнистия от Господа. Господ дава тази амнистия, само че и натоварва благоверния човек не просто със святост, само че и с отговорността да покровителства своя народ, да се моли за него, да оказва помощ на хората, да ги лекува и да прави чудеса за възхвала на Бога и за лекуване на заболявания и премеждия на елементарните индивиди. Както и за спасението на душите на хората, които имат вяра и се уповават на Господа.

Св. Йоан не е станал аскет поради себе си и за спасението единствено на себе си. Такива хора обичат освен себе си, само че и своите ближни и даже враговете си и се молят за тях. Те са положителни по природа, само че най-много заради Божията благосклонност към тях.

Светската историография, а и откриватели, размишляващи над това време, одобряват, че решението на св. Йоан да напусне света и се пресели в Рилската пустиня като обществен митинг против несправедливостите в живота. В българската хуманитаристика това мнение произтича от настройките да се революционизира предишното, с цел да се свърже по-лесно с новото време. А новото време е освен изпълнено с революционни битки и промени, само че е време, в което се води непрекъсната битка против властта и за властта. 

Но през Средновековието времето е друго от модерното. Друга е била структурата на обществото, самото общество е било устроено по различен метод и класовите спорове не са се проявявали в битка за власт. Защото всяка власт е от Бога и оспорването й  е оборване на Божията воля. Затова другите проявления на стълкновения през тази ера не трябва да се преглеждат като политически битки за власт. Това се отнася даже и към така наречен “богомилство ”, което е просто е едно еретическо придвижване и опит за някакъв вид “реформация ” на Църквата. Но ереста е по-скоро артикул на незадоволително познаване на християнството в цялата негова трудност и диалектическо единение. Това непознаване постоянно приема за погрешни избрания даже и на догмата. Например, за това кой е основал земния свят: Бог или сатаната? Изхождайки от напълно обикновена логичност, само че и без да се познава християнството, богомилите настояват, че нашия неверен свят е дело на сатаната. Бог не можел да сътвори неверен свят.

Богомилството не е “нова религия ”, а разкол във връзка с догмата. И като разкол то е погрешно и греховно. Твърде пресилено е да се възприема като настоящо за времето си политическо отношение и още по-малко като идеология, ориентирана против формалната власт. 

Стана дума нагоре, че и духовният героизъм на св. Йоан Рилски няма никакъв политически смисъл и темперамент. Това въобще не разрешава да се вършат съпоставяне сред него и богомилството или по-конкретно с поп Богомил. А в случай че въпреки всичко се съпоставят (въпреки всичко) е напълно неуместно да се отдава желание на поп Богомил, тъй като бил деен и желал по-добър и по-справедлив свят и различен вид Църква и вяра.

Християнството е Божие признание, а не основана от човек вяра. А богомилството е човешка разкол, която лъжливо оспорва догмата и унищожава Църквата, придавайки й човешки недъзи и грехове. Християнската Църква е основана от Иисус Христос, който е и неин глава и тяло. 

Пиша това във връзка известната публикация на Петър Мутафчиев “Поп Богомил и св. Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история ”, оповестена в сп. “Философски обзор ” през 1934 г. 

В още по-ново време, за което свидетелства в своя дневник и акад. Петър Динеков (Вж. “Петър Динеков. Записки от “прехода ”, С., 2020), подвигът на св. Йоан се прави оценка като пасивна опозиция, от която не се получава кой знае каква изгода. Докато богомилството има новаторски темперамент и неговият принос в българската история е важен. Този мироглед споделя и самият Динеков дружно с Точно Жечев. 

Нелепо е по подобен метод да се съпоставят двама духовника – единият отлъчен от Църквата, а другият канонизиран за светец от нея! Св. Йоан се стреми с цялото си създание да съблюдава Божиите заповеди и да следва праволинейно Христовия път, да живее в непрекъснат боязън Господен и обич към Бога. А поп Богомил оспорва Христовото обучение, не утвърждава разпоредбите на Църквата, дерзае за човешкото, развива и насърчава гордостта и суетата у себе си и у обкръжението си. 

Има ли смисъл да се вършат тогава съпоставяне, та и да се твърди, че българите не са усвоили изцяло християнството, тъй като им е било наложено. 

Светската историография постоянно акцентира, че малобройни са обстоятелствата от биографията на свети Йоан. Но това, което съдържат неговите жития е изцяло задоволително, с цел да знаем всичко за него. Защото те ни обрисуват облика на надълбоко вярващия човек, отдал се изцяло на служение на Бога. Лишенията и тестванията, на които се подлага, са превъзмогване слабостта на светския човек. Те ревизират силата на вярата и подтикват към молебствия и смирение. А какво друго е належащо да знаем за същинския Божи човек? 

Живял с същинска и мощна религия в Бога, обичащ хората и предназначен да им оказва помощ и да ги учи на добродетели, св. Йоан Рилски стана небесният настойник на българите, техен молитвен покровител пред Господа, страж на народа, вълшебник, който и до ден сегашен изцелява заболели и ги избавя от гибел. И продължава да популяризира Бога и да го моли за нашето избавление!